Анселм от Кентърбъри: “Бог съществува реалистично, защото имаме понятието за Бог”
Доказателството за съществуването на Бог е една от основните задачи на християнската теология. И най-интересният аргумент в полза на божественото съществуване бе представен от италианския богослов Анселм от Кентърбъри.
Същността на това е следното. Бог е определен като съвкупност от всички съвършенства. Той е абсолютното добро, любовта, доброто и т.н. Съществуването е едно от съвършенството. Ако нещо съществува в съзнанието ни, но не съществува извън него, тогава то е несъвършено. Тъй като Бог е съвършен, следователно от идеята за неговото съществуване трябва да се заключи истинското му съществуване.
Бог съществува в съзнанието, следователно той съществува извън него.
Това е доста интересен аргумент, илюстриращ какво е философията през Средновековието. Макар да е опровергана от немския философ Емануел Кант, опитайте се да го помислите.
Рене Декарт: “Мисля, че затова съм”
Можете ли да кажете нещо с абсолютна сигурност? Има ли поне една мисъл, в която не се съмнявате малко? Ще кажете: “Днес се събудих. В това съм абсолютно сигурен. ” Сигурен ли сте? И изведнъж мозъкът ви е влязъл в колбата на учените преди час и сега те изпращат електрически сигнали, за да изкуствено създават спомени от вас? Да, това изглежда неправдоподобно, но теоретично е възможно. Но ние говорим за абсолютна сигурност. От какво тогава сте сигурни?
Рене Декарт намери такива неоспорими знания. Това знание е в самия човек: мисля, следователно, че съществувам. Това твърдение е извън съмнение. Помислете: дори ако мозъкът ви е в колба, самото ви мислене, дори и да е неточно, съществува! Нека всичко, което знаете, е невярно. Но не можете да отречете съществуването на това, което мисли фалшиво.
Сега знаете най-неоспоримото изявление на всички възможни, което почти стана лозунгът на цялата европейска философия: cogito ergo sum.
Платон: “Има истински концепции за нещата, а не за самите неща”
Основният проблем на древногръцките философи е търсенето на съществуване. Не се притеснявайте, този звяр изобщо не е ужасен. Съществуването е това, което е. Това е всичко. “Тогава какво да търсите,” ще кажете “тук е, навсякъде”. Навсякъде, да, вземете нещо, помислете за това, как съществуването изчезва някъде. Например, телефонът ви. Изглежда, че е там, но разбирате, че ще се разпадне и ще бъде унищожено.
Като цяло всичко, което има начало, има край. Но съществуването няма начало, няма край по дефиниция – просто е. Оказва се, че тъй като телефонът ви има известно време и съществуването му зависи от това време, неговото съществуване е някак ненадеждно, нестабилно, относително.
Философите решават този проблем по различни начини. Някой каза, че няма никакво същество, някой упорито продължаваше да настоява, че има и някой – че човек изобщо не може да каже нищо конкретно за света.
Платон открил и спорил най-силната позиция, която имаше невероятно силно влияние върху развитието на цялата европейска култура, но с която е интуитивно трудно да се съгласим. Той каза, че понятията на нещата имат идеи за съществуване, идеи, самите неща се отнасят до друг свят, към света на прераждането. В телефона ви има частица същества, но за него като материално нещо, съществото не е странно. Но вашата представа за телефона, за разлика от самия телефон, не зависи нито от времето, нито от нищо друго. Това е вечно и непроменено.
Платон обръща голямо внимание на доказателството за тази идея и фактът, че все още е смятан от мнозина за най-великия философ в историята, трябва да ви накара малко да ограничите готовността си да отхвърлите недвусмислено позицията на реалността на идеите. По-добре прочетете “Диалозите” на Платон – те си заслужават.
Емануел Кант: “Човекът конструира света около него”
Емануел Кант е гигант на философска мисъл. Учението му се превърна във вид на водолиния, разделящ философията “преди Кант” от философията “след Кант”.
Той беше първият, който изрази идея, че в наши дни може би няма да звучи като гръм от синьото, но ние напълно забравяме в ежедневието.
Кант показа, че всичко, с което човек се занимава, е резултат от творческите сили на самия човек.
Мониторът пред очите ви не съществува “извън вас”, вие сами сте създали този монитор. Най-лесният начин да обясните същността на идеята е физиологията: образът на монитора се формира от мозъка ви, а с него се занимавате, а не с “истинския монитор”.
Въпреки това Кант се замисли във философската терминология, а физиологията като наука още не беше. Освен това, ако светът съществува в мозъка, къде тогава съществува мозъкът? Следователно, вместо “мозъка”, Кант използва термина “a priori знание”, т.е. вида на знанието, съществуващ в човека от момента на раждането му и му позволява да създаде монитор от нещо недостъпно.
Разграничава различните видове на това знание, но неговите първични форми, които са отговорни за смисления свят, са пространство и време. Тоест, няма време или пространство без човек, това е мрежа, очила, през които човек гледа към света, докато го създава.
Албърт Камю: “Човекът е абсурден”
Заслужава ли си да живееш, за да живееш?
Имали ли сте някога такъв въпрос? Вероятно не. И животът на Албърт Камю бил буквално проникнат от отчаяние от факта, че на този въпрос не може да се отговори утвърдително. Човек в този свят е като Сизиф, който безкрайно изпълнява една и съща безсмислена работа. Няма изход от тази ситуация, каквото и да прави човек, той винаги ще остане роб на живота.
Човекът е абсурдно същество, погрешно, нелогично. Животните имат нужди, а в света има неща, които могат да ги задоволят. Лицето има нужда от смисъл – в това, което не съществува.
Същността на човека е такава, че изисква смисъл във всичко.
Самото му съществуване обаче е безсмислено. Където трябва да има смисъл на значенията, няма нищо, празнота. Всичко е лишено от своята основа, а никоя ценност няма основа.
Екзистенциална философия Camus е много песимистична. Но вие ще се съгласите, има определени основания за песимизъм.
Карл Маркс: “Цялата човешка култура е идеология”
В съответствие с теорията на Маркс и Енгелс, историята на човечеството е историята на подтискането на определени класове от другите. За да запазят своята власт, управляващата класа изопачава познанието за реални социални отношения, създавайки феномена “фалшиво съзнание”. Използваните класове просто не знаят, че са експлоатирани.
Всички продукти на буржоазното общество са обявени за философи идеология, т.е. набор от фалшиви ценности и идеи за света. Това е религия, политика и всякакви човешки практики – ние основно живеем в една фалшива, погрешна реалност.
Всички наши вярвания са априори фалшиви, защото първоначално се явяват като начин да се скрият от нас истината в интерес на определена класа.
Човек просто няма възможност да гледа на света обективно. В края на краищата идеологията е култура, вродена призма, чрез която той вижда нещата. Дори една институция като семейството трябва да бъде призната за идеологическа.
Какво в този случай е реално? Икономическите отношения, т.е. отношенията, при които се формира начинът за разпространение на социалните блага. В едно комунистическо общество всички идеологически механизми ще се сринат (това означава, че няма да има държави, няма религии, няма семейства) и истински взаимоотношения ще бъдат установени между хората.
Карл Попър: “Една добра научна теория може да бъде опровергана”
Според Вас, ако има две научни теории и едната от тях е лесно отхвърлена, а другата е абсолютно невъзможно да се подкопае, кой ще бъде по-научен?
Попър, методологът на науката, показа, че критерият за научен характер е фалшифициране, т.е. възможността за опровержение. Теорията не само трябва да има последователно доказателство, но и да има потенциал да бъде прекъсната.
Например изказването “душата съществува” не може да се счита за научно, защото е невъзможно да си представим как да го опровергаем. В края на краищата, ако душата е несъществена, как може да бъде сигурен със сигурност дали съществува? Но изявлението “всички растения извършват фотосинтеза” е съвсем научно, защото за да го опровергае, е достатъчно да се намери поне едно растение, което не преобразува енергията на светлината. Възможно е никога да не бъде намерено, но самата възможност да се опровергае теорията трябва да е очевидна.
Такова е съдбата на всяко научно знание: никога не е абсолютно и винаги е готово да подаде оставка.
